Класикът на марксизма Владимир Илич Ленин някъде беше рекъл, че вестниците пишели историята на съвременността.

Бръкнеш се с левче - получаваш дневната доза нова българска история.

С новите й герои.

Какво ще ни дадеш, Историйо, от вестникарските си страници?

Всички нормални хора започват да четат вестниците отзад напред - откъм спортните страници. Е, "МЕРИДИАН МАЧ" ни сервира наготово един герой на нашето време - "Дани Младенов - танцуващият с прасета". Моля цесекарите да не се обиждат - просто новото попълнение на "Левски" на някаква сватба танцувало, гушнало печено прасенце. Такъв бил обичаят. И - о, чудо! "Часовникът на Младенов не е работел преди танца, но е тръгнал след неговия край". Защо танцуващият с прасета е отишъл на сватбата със счупен часовник - вестникът премълчава. Важното е, че мазнотията, потекла по сватбаря, е смазала швейцарската машинка!

Вървейки отзад напред, няма начин да не попаднем на Азис. По-точно казано - на културната страница. "Азис се жени само по очила" - обещава ни "МОНИТОР". И съжалява, че пикантната сватбена церемония "ще се проведе на скришно място". Биха могли да я предават по телевизията, разбира се! Къде спят продуцентите!

А малко по-нататък "Устата учи фенки как се ближе".

Бай, бабо, да не ни среща мечка!

Напускаме културните рубрики и се натрисаме на възродения "НОЩЕН ТРУД". Възпял на цяла страница "легендарните мутри, които преживяха прехода и паднаха в боя точно на финала.". Е, не всички, разбира се - в тоя брой - само Косьо Самоковеца. "Смъртта му е точно като начина му на живот - бляскава, театрална, сякаш слязла от афиш на филм..."  Да поплачем заедно за нещастния търговец на картофи, който "в апартамента си, точно над широкоекранния плазмен телевизор монтира шест монитора, които излъчват всичко от охранителните камери"... А телевизора изобщо не го пускал. Да повъздишаме заедно за "момчето от народа" (така си пише - не си го измислям), "верен на синята идея" (и това го пише), което обичало да се забавлява, като поръчва с приятели десетина проститутки, а после, "когато момичетата питат какво ще желае клиентът, им казват - събличайте се голи. После ги пускат да тичат в гората, а Самоковеца и приятелите му стрелят по тях с пушки за пейнтбол, заредени с блажна боя"...

Избърсахте ли си сълзите и сополите? Защото се задават и политическите ни герои!  Дайте "СТАНДАРТ": "Въпреки че звучи високопарно, четири години от историята на България са свързани с моето име"... Това скромно изявление е на Владо Кузов, леко осъден за педофилия, но вече почти кандидат за президент. Най-лошото е, че е прав - четири години ни увираха приключенията му в подлеза на гара Подуене, докато той в това време ни гласуваше закони.

Виж, за следващия герой това не може да се рече - той в парламента не стъпва. Така че не ни е гласувал май нищо. Той с нас си няма работа - работи на по-високо ниво. Подчинените му ходят с фланелки, на които е щампован красният му лик заедно с малко странен текст, представен от "24 ЧАСА" като "молитвата на Ахмед Доган". Да прочетем заедно: "О, Боже, ти, който си вътре в мен и едновременно вън от мен. Помогни ми или ме остави на мира. Постъпи както Ти е угодно. Аз няма да Те моля!!!" Малко звучи като едновремешната кандърма - "елате вие, да не дойдем ние", не мислите ли?

Това са те  - вестникарските герои на нашето време - хора, които биха се оженили дори и без очила, само и само да попаднат във вестника, личности, които стрелят по голи жени в горите, красавци, които тичат из гаровите подлези след дечурлигата с променени лица, странни индивиди, които говорят дори на своя Бог като на техен подчинен партиен секретар.

Нас във вестниците ни няма. Единственият шанс да попаднем там е да ни прегази заспал ТИР-аджия или да скочим от десетия етаж.

Само така можем да влезем в историята, писана от новата българска журналистика.